BG / EN
Зала Средновековие

Пристъпвайки прага на Централната зала на Музея и впечатлен от богатството и разнообразието на паметници от античността в нея, погледът на посетителя е прикован от великолепното копие на Мадарския конник, показано в арката над централното стълбище към галерията, обикаляща залата. Това е единственото копие, изложено в Музея, но за българите то има особено значение. Снето още в началото на ХХ в., в него е запазено тогавашното състояние на този единствен в историята на европейската култура паметник, паметник на българската държавност и на раждането и утвърждаването на средновековна България. За да пристъпи към него посетителят преминава през алея, подобна на тържествената алея на първата ни столица Плиска. Тя е оформена от колони, чиито надписи говорят за войни, завоевания, мирни договори и забележителни строежи в люлката на българската държавност. Това е каменната летопис на България от ІХ в.

Изкачвайки се на галерията и преминавайки покрай релефа на Конника, посетителят се потапя в друга атмосфера. Обиколната галерия на второто ниво на Централната зала е мястото, където са изложени също паметници, обвързани тематично - стенописни сцени от няколко средновековни художествени шедьоври, чиято стойност има значение за развитието и характера на българската средновековна живопис. Тази галерия с оригинални стенописи представя най-богатата колекция от живописни паметници от средновековието, изложени в музейна среда. Още преди сто години Народният музей поставя началото на своите активни действия за съхраняване на художественото наследство на България. Благодарение на тази негова дейност са запазени за поколенията значителен брой паметници. В последните години поколения художници, специалисти по консервация, довеждат до експозиционен вид свалените от древните стени стенописи, някои от тях от вече полусъборени или съборени църковни постройки. Безспорно, най-значим сред тези паметници, а и най-ранен по време на своето създаване (ХІІ в.) е стенописният цикъл от църквата “Свети Никола” в Мелник. Светите образи гледат срещу Мадарския конник и създават един друг акцент, представяйки друг аспект в развитието на средновековната ни култура.

Сред стенописите от Мелник e входът към зала Средновековие, залата, в която най-пълно и най-системно може да бъде разбрана същността и цялостния дух на българското средновековие. Залата, в която наред с обичайното, ежедневното от живота на българина, се срещаме и с безспорни шедьоври на творческия живот през средновековието. Поставено на историческа основа, това най-ново представяне на паметниците, целщ чрез специфичното си пространствено оформление да създаде различна по дух атмосфера, среда, в която да оживее многоликия живот на българина със всички прояви на обичайния му бит и възвишеният духовен мир, пропит с християнска извисеност, в създадените от него великолепни творби, посветени на Бога. Архитектурата на залата допринася за създаването на тази атмосфера.

Годината е 681. На европейския хоризонт е призната нова държава. Нейният народ - творец създава селища, градове, гради домовете си по старите си навици и традиции или възприема тези на новата за него земя, която обитава. Традициите му са сложни и различни, както идат от различни места тези, които създават новата народност. В единната си държава те обменят опит, възприемат умения и създават това, което добива правото през вековете да се нарича българска култура. С мистрията, пергела и каменната стена, с новото съграждане на държавата, домът и свещенното пространство започва първата част на експозицията, посветена на средновековието - човекът на земята, в своята си среда, която той създава, и която го създава. Битът му, скромен или богат, е свързан с дома.

Строителите влагат много умения и познание в своята работа. През многоцветните стъкла на прозорците лъчите проникват в сградата и осветяват храмове, дворци, домове. Затова говорят прозоречните оформления на сградите в двете първи столици - Плиска и Велики Преслав. Градовете са обилно снабдени с вода и имат добре уредена канализация, ако се съди по водопроводните и канални тръби. Не само писмените източници споменават, че сградите са добре отоплени, а това личи и от тръбите за комини, вградени в стените. Всичко, с което човекът си служи и, което е известно досега, е основа, да бъде направен опит за реконструкция на дома и неговото обзавеждане. До каменна стена, под покрив с керемиди от сградите на първите български столици, се разполагат съдове, лепени от глина. В тях се приготвяла храната в пещта или над огнището. Луксозна глинена посуда е украсявала трапезата в продължение на тринадесет века със своите все по-усъвършенствувани форми и украси. Използването на скъпи метални съдове е привилегия на аристокрацията или богатите граждани. Техни образци идват от ателиетата на близки и далечни страни, за да завършат своя път, укрити в земята в мигове на разруха и бедствие - дните пред края на българската средновековна държава през ХІV в. Случайно открити, след векове във витрините на експозицията попадат скъпите предмети от Видинско, Кюстендилско, Плевенско. Дребни предмети, свързани с домашния бит, показват употребата на дърво в изработката на части към самия строеж или в обзавеждането на дома. Дървените врати се обковават с желязо. Разнообразието в тяхното затваряне и сигурността на дома, която създават различни системи на заключване, се виждат в множеството брави, катинари, ключове. Сред тях вниманието се привлича от скулптираното от бронз изображение на свирач на лютня, намерено в руините на първата столица Плиска.

Мракът във вътрешността на жилищата не е бил разкъсван само от светлината на огнището, а и от множество светилници, разнасящи аромата на горящата мазнина и създаващи уют, удължавайки деня всред студените и дълги нощи на зимата. А там, в къта, жените приготвяли облекла, а девойките - тъкани за бъдещите си домове. Във всички жилища от българското средновековие изобилстват тежести за вретено. Известна е и най-разпространената тъкаческа техника - лито.

Забавленията за децата и мъжете в дома били по-малко практични – играчки, костени зарове и астрагали, пулове за табла, плочи с начертана “дама” (“коран”) - показват вероятно само някои от разпространените игри.

Жената и мъжът-воин са представени успоредно във втория голям сектор - витрина вляво, в дъното на залата. Жените от различните слоеве на обществото са показвали подчертан стремеж към красотата и украсата. Пищните облекла и накити от благородни метали, от мед и бронз, често позлатявани, от стъкло и скъпи камъни се изработвали в български градски ателиета по поръчка или като масово пазарно производство. Други идвали от далеч - от изток и запад, от императорски работилници на Византия или традиционни ателиета на Източното Средиземноморие и Западна Европа. Вкусa и модата отразяват стилът на българката и нейните изисквания, наложени от характера на традиционното й облекло, но обогатени с нови елементи, характерни за епохата. Така в накитите за глава се налагат големите масивни наушници, на мястото на изящните обеци. Гърдите се покриват с безбройни редове многоцветни стъклени мъниста, преплетени с метални висулки. По ръцете нагъсто се подреждат метални и стъклени гривни. Дрехите понякога се затварят с безброй метални копчета. Средновековните моди в костюма и неговите елементи дават начало на развитието в българския накит за векове. Моди от Западна Европа към края на българското средновековие въвеждат към женския костюм украсения с метални апликации колан.

Мъжът носи с достойнство оръжието си и различни вещи, свързани с войнския бит. Тази практика, независимо от промените в характера и типа на въоръжението - сабя или меч, той следва през цялото средновековие - от прабългарския некропол при Нови Пазар от VІІ в. до времето, когато застава срещу османските нашествия в края на ХІV в. Тежките условия на войната не го възпират в желанието му да ползва скъпи вещи към собственото си облекло и при украсата на любимия кон. От колана, често украсен и определящ ранга във войсковите структури, висят игленици, огнива, рогчета, бъклици или чаши, торбички със съдове и прибори.

Металът играе изключителна роля в живота на средновековния човек. Ковачът още от далечните векове на овладяването на обработката на метала се превръща в особено почитана фигура в обществото и това не е случайно. Оръдията, изработвани от него, обработват земята, а с оръжията тя е отбранявана. За традициите, наследени на балканска земя и донесени от далечната родина на славяни, българи и други народи, вплели своята съдба на земята ни, говори богатото многообразие от различни железни предмети, свързани с поминъка, битовата среда и въоръжението. Особен интерес предизвиква земеделската техника, в която се виждат отразени древни традиции и нови познания, дошли от развитото средиземноморско общество.

Българското златарство владее различни техники и разполага с обширен репертоар от форми и украси, изработвани от различни материали. Някои от формите и типовете имитират производства на водещи ателиета, създали модели в средновековното производство, а други сами по себе си представляват образци, приготвени по поръчка за нуждите на елитни потребители. Така отливането и изчукването на украси от метални пластини, украсата с филигран, гранулация и инкрустиране, позлата, намират своите потребители и разпространение в различни слоеве на обществото.

Обработката на глината и използването й за нуждите на бита се крие далеч назад във времето. Но за българите керамичното производство има свой собствен генезис. В дома жената лепи в началото съдове за скромните нужди на семейството - груби, с прости и бедни форми. Ръчното грънчарско колело превръща в занаят това производство. Керамиката става средство за обмен и поставя начало на многообразието във формите. И така, докато постепенно се въвежда крачният грънчарски кръг, който освобождава ръцете на майстора и заедно с това дава полет на фантазията му, превръщайки този вид производство на практика неограничено в своите възможности. Тънкостенни съдове с различна форма и украса още в първото хилядолетие се появяват в кухнята и на трапезата на българите. Върхове в това производство е луксозната белоглинена, рисувана и глазирана керамика от Преслав /Х в./ с богатството й на форми, украси и множество на багри.

Керамиката “сграфито” е тази, заради чието производство задимяват пещи и работят активно ателиета в Царевград Търнов, Варна, Несебър, Ямбол, Мелник, Кюстендил, София, Враца, Червен и всички онези места, където са познати залежи от глина. Нейното производство се превръща в цяла “индустрия”, която на места не прекъсва и през следващите векове. В бялата ангоба, покриваща повърхностите на съдовете, се врязват растения, хора, животни, птици и цели сцени - безкрайно разнообразна орнаментика. После цветни очертания и петна се покриват с прозрачна глазура, за да заблестят съдовете с цялата си красота. Владетели и патриарси поръчват сервизи от тази луксозна керамика. Върху тях се четат техните монограми.

Целият живот на средновековния човек е обвързан с неговите вярвания, израз на светоусещането му. Те се отразяват в изображения върху най-прости предмети, свързани с бита, и в предмети с апотропеично (предпазващо) значение, в образи, имащи отношение към митологичните представи. Древните вярвания на българите са вкоренени дълбоко и оставят трайни следи в практиката на култове в живота на общностите. Израз на това са погребалните ритуали или отношението към една от най-важните фигури - посредникът между земята и отвъдното - тази на шамана в езическото общество. Почти двеста години след създаването на собствена държава, неговите различни етнически съставки запазват вярванията и обичайните си култови практики. Някои от тях остават да битуват дори след приемане на християнството. Амулетите с предпазно предназначение, особено тези, намерени в първите български столици от VІІ-Х в. са видимите следи за устойчивостта на тези вярвания. Сред множеството запазени изображения в различен материал на свързани с езичеството образи и предмети, най-забележителен пример представлява керемидата с изображение на шаман, открита в култовия център на ранносредновековна България-Мадара. Затова, че българите са писали с “черти и резки” (Черноризец Храбър, български писател от Х в.), свидетелствуват множество руни върху всякакви предмети и материали, сред които безспорна единствена по рода си, е бронзовата розета, намерена в Плиска.

Две азбуки се свързват с трайната писмена традиция на българите - глаголическата и кирилската. От тях кирилската надживява вековете и стои в основата на българската книжовна култура. Първият, станал известен надпис върху камък на кирилица е надгробната плоча на висшия сановник от Х в. (ичергубоил) Мостич от Велики Преслав, показан в края на първата част от експозицията в залата. Съвършенството, което достига писмената култура, личи и от изработваните във Велики Преслав в Х-ХІ в. от белоглинена глазирана керамика плочки с литургични текстове.

Апотеоз на експозицията е нейната втора част, отделена в пространство, което със своята архитектура създава усещане за интериор на храм. Квадратното пространство, като че ли увенчано с купол, аркираният подход и плитката ниша срещу него създават възможността да се потърси единението между човека и бога. В центъра стои един от шедьоврите на иконописта в ХІV в. - двустранната икона от Поганово, върху която са представени Богородица с Йоан Кръстител и Видението на Езекиил. В нишата, като в олтар, стоят най-големите и най-скъпите съкровища от средновековието в музейната колекция - керамичната икона на Св. Теодор от Велики Преслав (Х в.), мозаичната икона на Богородица с детето Христос в ръце от Тракия и икона, на чийто сребърен обков стои дарителския надпис от чичото на българския владетел Иван Александър (ХІV в.). Във витрина са поставени и златният нагръден кръст от Плиска, украсен с множество изображения и сцени - една от гордостите на колекцията, известен в целия свят.

На двете срещуположни стени встрани са показани два комплекса, бележещи високите постижения на две епохи. Християнската столица на ранносредновековна България Велики Преслав, освен с разцвета на своята книжовност и белокамененните си градежи, е прочута с ателиета за изработване на каменна пластична декорация, направила неповторими по красота и богатство сградите й, и с производство на декоративна белоглинена глазирана керамика. Мащабите, които тези приложни изкуства имат в българската столица, я правят засега единствен така развит център в Европа за този вид дейности. Рисуваната декоративна керамика е създавала особено усещане за святост и блясък във вътрешността на многобройните църковни постройки, в които били поставени и свети образи, работени в тази техника. Образец за това е именно показаната в експозицията икона на Св. Теодор. Играта на светлината върху мраморната пластична украса, допълнена с многоцветието на декоративната керамика, стенописи и мозайка, създава неповторимо изживяване за посещаващите храмовете многобройни поклонници. Неслучайно българският писател от Х в., Йоан Екзарх, описва неотразимото въздействие от сградите на Велики Преслав върху посетителите на столицата.

На централно място в пространството, отделено за представяне украсата на църковните постройки в средищата с високо развита култура от епохата на Второто българско царство, стои релефна икона на Христос от Несебър. Наоколо могат да се видят декоративни елементи от църкви, части от стенописи, от така развитото художествено творчество на епохата на ХІІІ-ХІV в. Обърнато е внимание и на разпространените в ХІ-ХІV в. нагръдни иконни изображения на покровители на войни, аристократи и прелати. Сред тях най-забележителна е златната, украсена с емайли икона на Богородица, която е съдържала скъпи реликви във вътрешността на плитката касета. Това е още една от скъпоценностите на колекцията.

Църквата и владетелят са неразделно обвързани във витрина, с която завършва експозицията и която стои на границата между земното и святото. В нея е дадено място на различни прояви, свързани с прерогативите на властта - земна или духовна. Показани са печатите, скрепявали писмата на владетели и духовни водачи в различни времена. Заедно са поставени тези на Борис-Михаил, покръстителят на България и Георги, синкел български, на цар Иван Александър и изработеният с изключително майсторство печат на патриарх Висарион от Търновград. Сеченето на монети е представено с образци на различни типове, от различни владетели. Златни и сребърни пръстени - печати, с донесени от Западна Европа хералдични символи, бележат усвояването на такава практика от владетели, аристокрация и вероятно от богатото гражданство, ако се съди от този вид накити, произхождащи от некропола на “Св. София” в София и други градски центрове.

Богатството и възможностите на българската аристокрация се демонстрират още в златните коланни украси от Мадара (VІІ и ІХ в.), забележителната сребърна чаша, принадлежала на великия жупан Сивин, открита в неговия гроб в Преслав и от такива находки като укритото при Никопол съкровище от края на ХІV - началото на ХV в. Намерено в метален съд, то съдържа скъпи съдове, накити и монети.

Всяка от тези прояви на живота на българите, показани в двете части на залата, има своето собствено вътрешно развитие във времето между VІІ и ХІV в. Във всяка от тях се отбелязват традициите, тяхното запазване и новостите, навлезли в живота през вековното развитие и взаимоотношения с тогавашния свят.

Маргарита Ваклинова

© 2017 Национален археологически институт с музей при БАН | Уеб дизайн