BG / EN
Сградата на Музея

Буюк (Голямата) джамия e най-старата запазена сграда в София. Строителният надпис не е достигнал до нас. По данни от писмените извори се приема, че се е наричала Коджа Махмуд паша джамиси т.е. Джамията на великия Махмуд паша. Както е било обичай за османското строителство, около джамията е имало и други сгради: хан, медресе, водохранилище и чешма. Затова не е изнендващо, че дори и през XVII в. махалата около джамията продължавала да носи неговото име, а дори и в края на XIX в. дн. улица Леге се нарича Буюк джамиси сокаги.

Махмуд паша е велик везир на султан Мехмед II Завоевателя (1451-1487). Роден e в Крушевац, Сърбия в началото на XV в. Майка му е сръбска благородничка, а баща му - един от потомците на династията на Ангелите, последните християнски владетели на Тесалия. Вероятно още като момче попада в турски плен. Ранните си години прекарва в двора на султан Мурад II (1421-1451) в Одрин, където забелязват качествата му и той получава солидно за времето си образование. Успешната си кариера започва през 1451 г. като бейлербей на Румелия със седалище София. Още същата година по негова инициатива започва и строежът на джамията, завършена през 1494 г., двадесет години след смъртта на самия Махмуд паша.

Разкопки около и под сградата са правени два пъти - през 1939 г. и през 1998 г. През 1939 г. под южния кораб на джамията са открити ъглови зидове, строени от обли речни камъни с пояс от пет реда плоски тухли в посока и от период, несъвпадащ с установените по-късно. Сред намерените паметници е и бюст на Артемида. По време на вторите разкопки е проучена площ от около 120 кв. м в градинката пред джамията и сегашната административна сграда. Установени са културни напластявания от няколко епохи. Най-ранните находки са от праисторическото селище, локализирано под пл. Ал. Батенберг. Открити са и съдове, които се отнасят към края на ранната желязна епоха (VIII-VII в. пр. Хр.), два строителни периода от съществуването на римска Сердика (когато мястото е било търговска зона с магазини), материали от XI-XII в., както и зидове на сграда, синхронна на джамията, най-вероятно от разположения наблизо хан.

В запазения си вид Буюк джамия е квадрат с дължина на страната 36,6 м., ориентирана (с леко отклонение) по посоките на света. Това пространство е разделено от четири стълба и съответстващите им пиластри на 9 еднакви квадрата, над всеки от които има кубе, стоящо на пандантиви. Всички кубета са с еднакъв диаметър, поддържат се от заострени арки и са покрити с оловни листове. Средните, водещи към михраба, са по-високи и “цялото пространство, чрез една особена система от куполи и арки, добива съвършено симетрично във всяка посока разчленение, и на тази негова симетричност, на тази хармония и равенство между всичките му части, почива и главният негов художествен ефект”.

Не е лесно да се даде еднозначен отговор на въпроса за прототипа на Буюк джамия. Проблемът за характерните особености на османските култови сгради на Балканския полуостров и пътищата на влияние между османската и заварената архитектура в отделните места все още не е достатъчно изследван. Приема се, че Улу джамия в Бурса, проектирана от архитекта Айваз паша, започнал строежа й около 1395 г., е прототип на малкото многокуполни джамии на Балканския полуостров.

Пространственото решение обаче е създадено от източното християнско изкуство на Египет, Мала Азия, Армения и най-вече Византия.

Стените на джамията са градени от каменни блокчета, споени с хоросан и обградени с тухли - т. нар. клетъчен градеж, характерен за отоманското строителство и през първите векове от съществуването си вероятно е имала и аркадно преддверие с пет купола. На най-ранното запазило се изображение на Буюк джамия ясно се вижда, че на челната си фасада е имала портик с наклонен покрив, а минарето й е от дясната страна. Портикът вероятно е изграден през XIX в. след някое от двете силни земетресения в София през 1818 и 1858 г. и е заменил аркадното преддверие. От същата рисунка е видно, че централното кубе няма прозорци. Те вероятно са направени по време на големия ремонт (1938 г.) с оглед на по-доброто осветление на вътрешното пространство.

В края на ХІХ в. от портика са останали само пет слепи арки, в руини е и минарето. По време на Освободителната война изоставената джамия е превърната в болница. След преместването на болницата, поради липса на до­статъчно подходящи за културни институции сгради, погледът се насочва към Буюк джамия. В края на 1879 г. Министерството на Народното просвещение я предоставя на сформираната месеци преди това библиотека, към която “се предполага да се уреди музей за старини”. Сградата е в окаяно състояние. За да може да се използва, една трета от пространството е преградено с дъски и са оформени четири помещения, от които най-голямото за читалня. Официалното откриване на библиотеката в джамията е на 2 март 1880 г.

Ремонтът, предшестващ откриването, е на стойност 7 000 лв. И с това започват преустройствата на сградата, които продължават и до днес.

Библиотеката остава в джамията вероятно до началото на 1885 г. От същата година е запазен и рапортът на директора на библиотеката до Министерството на Народното просвещение, в който се подчертава, че оставането в джамията е невъзможно. “Помещението - пише той - има силна влага, задуха, тъмнина, теснотия, и мястото е ниско и в земята, та се образува тежка и много вредителна миризма, резултат от речната влага, задуха и вплеснивелите вещества по стените”. Останалата част от джамията била приспособена за нуждите на държавната печатница. Канцелариите са в джамията, а за печатарските машини са изградени две дървени пристройки - едната до западната фасада, към днешната ул. Леге, а другата - на противоположната фасада, към бул. Кн. Клементина (сега пл. Ат. Буров). Тези пристройки съществуват до 1887 г., когато е завършена новата сграда на държавната печатница.

Документи за използването на джамията за сграда на Музея има от годината на неговото обособяване - 1892. В тях се споменава, че “джамията не е заградена, а влагата ще развали българските национални старини, с тесните си и за нищо непригодни, но скъпи галерии, с единствената си дървена стълба, с мрачните си стаи с железни решетки, тя е тясна за паметниците и публиката, която ще ги гледа”.

Първият директор на Музея Вацлав Добруски в докладите си до министъра на Народното просвещение съобщава, че през 1892 г. по гл. ХVII, § 95 на Финансовото министерство са отпуснати 65000, през 1894 по гл. Х на Министерството на обществените сгради са отпуснати 40 000 лева за ремонт.

Постепенно преустройствата обхващат сградата от три страни. В периода 1900-1905 г., когато Музеят окончателно се установява в сградата, с оглед подготовката й за първата експозиция е облагородено пространството наоколо, изградена е художествена метална ограда, обграждаща едно доста голямо пространство, подарено на Музея и предназначено да съхранява все по-многобройните каменни паметници. Засадени са дървета, направен е навес над вратата на запазената фасада, която днес не се използва, изградено е преддверие при главния вход и пристойка с ширина 7,5 м на северната й фасада. Пристройката е двуетажна като долу са обособени няколко помещения. Първоначалният им брой не може да се установи, но вероятно отдясно на входа е бил разположен нумизматичният отдел. Знае се също, че ъгловото помещение (към дн. ул. Леге) до началото на 30-те години e кабинет на директора на Музея, а останалите са канцеларии. На втория етаж е построена зала, в която се правят както постоянни, така и временни изложби, използва се и като склад.

Нито направените подобрения, нито упоритостта на сътрудниците на музея успяват обаче да превърнат Буюк джамия в подходящо за музейна сграда помещение. В отчетите на директорите на Музея преди Втората световна война неизменно присъства констатацията, че “липсата на място е голямо неудобство за дейността на Музея, предметите се държат в сандъци и не могат да се изложат. Поради липса на място се затруднява обогатяването на отделните отдели. Ние не притежаваме музей в същинския смисъл на думата, а само склад от старини”.

Идеята за построяването на нова музейна сграда периодично добива актуалност, но трагични исторически събития или недостиг на средства осуетяват нейното осъществяване. Още преди началото на Балканската война до Музея биват направени основите на бъдещата му сграда, които десетилетия остават открити, докато в началото на 30-те години на миналия век, там бива построена Народната банка, а Музеят като компенсация получава две крила, свързани със строящото се здание и прилепени към източната и южната фасади на джамията.

Едното от тях, на източната страна на джамията, на нивото на Централната зала, приема каменните паметници, които дотогава са разположени в двора. Изграждат се и две зали на различни нива, в които днес са изложени паметниците от благородни метали и експозиция Праистория. Второто, южното крило, е настоящото административно крило на три етажа с двадесет помещения, в което на партерното ниво се помещават средновековният и праисторически фонд, а канцелариите, реставрационните и фотографското ателиета, както и кабинетите на сътрудниците на Музея са на по-горните два етажа.

През 1938-1940 г., след завършването на новите крила, е извършен първият след 1900 г. основен ремонт на джамията и разпределението на помещенията добива настоящия си вид. Кубетата са препокрити, възстановени са полуразрушеният от проникващата дъждовна вода северозападен ъгъл и свода на един от куполите, прави се вътрешно укрепване на стените на централната зала. Праисторическата сбирка се пренася в пристроеното през 1900-1905 г. северно крило, в помещението, преустроено днес в заседателна зала. Под южния кораб на музейната сграда е оформено второ помещение за лапидариум. Непосредствено до северния лапидариум се оформя още едно подземно помещение, усвоено през 90-те години на миналия век за разполагането на паметниците от палеолитния фонд, а до преддверието - малко помещение, използвано за съхраняване на монетите на нумизматичния фонд. Директорският кабинет е превърнат в скулптурно ателие.

На 30 март 1944 г. при бомбардировката на София музейната сграда е много силно разрушена. Лявото крило е засегнато само от запалителни бомби, но изгаря помещението на нумизматичния фонд, заедно с цялата документация, както и покривът, прозорците, и част от мебелировката на административното крило. Изложбената зала е неизползваема, вдясно е разрушена пристройката от 1900-1905 г. Музеят остава без отопление, осветление и вода и всички сътрудници могат да работят само в една стая. Най-тежко е положението с паметниците, тъй като външни хора могат свободно да проникват през събореното помещение. По най-груби изчисления щетите са за над 100 000 лв. За да приютят сбирките на Античния и част от паметниците на Праисторическия фонд, пространството под галерията на северозападната фасада е преградено с рабицовани стени. Сбирките остават недостъпни повече от една година, а сградата, поради липса на средства, е окончателно ремонтирана едва в края на 1946 г. Следва цялостен ремонт и изработване на нови витрини, и едва през 1948 г. Музеят отново отваря вратите си за публика.

Следващият частичен ремонт е извършен през 1982 г. по време на подготовката на новата постоянна експозиция. Тогава се прави само освежаване на стените, текущ ремонт на покрива, укрепване на пода и необходимото разместване във фонд Каменни паметници. Последният засега основен ремонт на сградата е направен през 1993-1994 г. и е финансиран в по-голямата си част от Република Италия чрез Агенцията за чуждестранна помощ. Ремонтирани са и трите корпуса на Музея. Обновени са електрическата и двете отоплителни инсталации. Поставени са централизирани пожароохранителна и пожароизвестителна системи. Монтирано е нов тип централно дифузно осветление, съобразено с оригиналните извори на естествена светлина в джамията. В централната зала са извършени редица реставрационни и консервационни работи. Премахнати са стените под галерията, решен беше проблемът с кондензацията на въздуха. Античният и Праисторическият фонд са преместени в нови помещения.

През 1999-2000 г. южният лапидариум и дворът пред него са преустроени в арт-кафе - една допълнителна музейна услуга, присъстваща във всички модерни музеи. Във връзка с това е изградено и ново помещение на фонд Каменни паметници, свързано със северния лапидариум.

С последното преустройство на музея (2003-2005 г.) завършва основният ремонт. Подменен е изцяло покривът на голямата зала на втория етаж и тя разделена на две помещения - зала за временни изложби и средновековна зала. Изцяло ремонтирано и преустроено е фоайето на Музея. Директорският кабинет днес е помещение на Античния фонд; в по-малкото помещение до него е поместен Репрезентативният фонд, а в последното помещение от лявата страна е настанена охраната. Ремонтирани са всички кабинети на сътрудниците на музея и е направен цялостен текущ ремонт на централната зала.

Така повече от век след като Константин Иречек оценява избора на Буюк джамия за сграда на музея като крайно неподходящ, тя продължава да съхранява най-богатата археологическа колекция на Балканския полуостров.

Красимира Карадимитрова



Предстоящо
Издания
Разкопки и проучвания
Достъпен за хора с увреждания
© 2012 Национален археологически институт с музей при БАН | Уеб дизайн